"Пенсионната Реформа"

Браво на управляващите-напънаха се и родиха мишка.
Нищо че българските пенсионери нямат нищо общо с европейските-нито по размер на пенсия,нито по условия на труд и заплащане преди това.
Но, видяла жабата че подковават коня и тя вдигнала крак да и сложат подкова....да не се мине.
Тия от ЕС и ЕК не разбраха ли че всички управленски решения се взимат от българските пенсионери и те са виновници за кризата..?
А и българските студенти също.Те трябва задължително до плащат за ученето си-и колокото повече толкова по-добре....
На България студенти не й трябват,трябват много умни възпитани пожарникари,полицаи,футболисти и особено много чалга певици.Такива трябват на тази държава-какви студенти,какви глезотии?
А някакви крайно ляви екстремисти почнали да пращат писма-бомби на банкери,данъчни и други добри хора.
М.....ата им!Защо точно сега в кризата се активизират? И защо пращат бомбите на тия които ВИНАГИ са мислили най-доброто на простосмъртните хорица?Защо не ги пращат на лакомите български пенсионери и студенти?
Колко учудващо,а?
Сега като ще се правят на европейци да продължат.
Примерно, как по-точно ще съкратят огромните разходи и брой на държавната администрация?
Как ще изтеглят спешно военния контингент от Афганистан?На който си плащаме ние,българските данъкоплатци.Може да помолят европейските другари
да плащат за него...
Как ще съкратят заплащането, привилегиите и броя на служителите от МВР?Къде го медийната звезда Цв.Цв. да ни залива с успехи?
Факт-тази година най-голям брой кандидат-студенти имаше в Академията на МВР....Ама това е съвсем случайно.Само глупаци могат да искат да се пенсионират на 50 години,да им дадат при пенсионирането по 20 заплати на куп,и заплатата работиш не работиш-взимаш я.....
Как политиците ще покажат нагледно как си намаляват заплатите?Да бяха започнали от там?"О извинете-това било популизъм...И няма да окаже ефект.".. 
Защото и техните заплати идват от нашите данъци...
Как ще се поправят данъчните ставки на добре облечените бизнесмени от гледна точка на доходите?То се видя че 10% данъчна ставка не доведе огромно количество инвеститори...А на Каролев му разрешете да избяга и да си плаща данъците където иска по света.Няма да разстрои много хора.Ще минем и без неговите безценни съвети....
Може би да се помисли за облагане на лихвите и депозитите във банките.Като се направи така,че банките да са задължени и отговорни да ги плащат преди изплащането на лихвите или отпускането на кредити те.Ще видите как изведнъж много чудно ще се окаже че лихвите тръгват надолу....Така правят глупавите швейцарски банки.
Има и други интересни начини да се оптимизира "лошо работещата фирма България" но за тях срещу заплащане:)
Криза е....

 п.п.България ще има растеж, както е заложено в бюджета 2,3%.......ама друг път.Ще бъде някъде около -3,5%...
Много поздрави на Монката Дянков

Стефен Хесел-Май има право?

Откъси

От 1945 г. силите, присъстващи в Съвета на Съпротивата, се отдадоха на едно амбициозно възраждане на обществото. Нека напомним – тогава се създаде Общественото осигуряване, както го искаше Съпротивата в програмата си: „което има за цел да осигури на всички граждани средства за съществуване във всички онези случаи, в които те са в невъзможност да си ги набавят чрез труд”. Източниците на енергия, електричеството и газът, въглищните находища, големите банки бяха национализирани. Това програмата също го предвиждаше, предвиждаше „изграждането на една истинска икономическа и социална демокрация, предполагаща изключването на големите икономически и финансови сили от ръководството на икономиката”. Общият интерес трябва да се поставя над частния; честното разпределение на богатствата, създадени от света на работещите, трябва да се поставя над властта на парите.

Една истина демокрация има нужда от независима преса. Съпротивата знае това, изисква го, защитавайки „свободата на пресата, нейното достойнство и нейната независимост спрямо държавата, силата на парите и чуждестранните влияния”. Това предпоставяха уредбите за пресата от 1944 г. насам. И тъкмо това е днес в опасност.

Съпротивата зовеше за „действителна възможност за всички френски деца да се ползват от най-развито образование”, без дискриминация; предложените през 2008 г. реформи са против този проект.

Цялата основа на социалните завоевания на Съпротивата днес е поставена под въпрос.

Осмеляват се да твърдят, че държавата не може повече да плаща цената за тези граждански мерки. Но как могат днес да липсват пари, за да се поддържат и продължават тези завоевания, когато богатството се е увеличило чувствително от времето на Освобождението, когато Европа бе в развалини? Липсват, защото властта на парите, с която Съпротивата така се бореше, не е била никога така голяма, нахална, егоистична, със свои служители и в най-високите сфери на държавата. Банките, вече приватизирани, са загрижени първо за дивидентите си и за твърде високите заплати на директорите си, не за общия интерес. Раздалечаването между най-бедните и най-богатите никога не е било толкова голямо; а надпреварата за пари, съперничеството – така поощрявани.

Основният мотив на Съпротивата беше възмущението. Ние, ветераните от Съпротивата, апелираме към младите поколения да оживят, да предадат по-нататък наследството на Съпротивата и нейните идеали. Ние им казваме: „Поемете щафетата, възмутете се!”. Политически, икономически, интелектуално отговорните хора и цялото общество не трябва да бягат от отговорност, нито да се оставят да им повлияе днешната международна диктатура на финансовите пазари, която заплашва мира и демокрацията.

Пожелавам на всички ви, на всеки от вас да има своя мотив за възмущение. Това е нещо ценно. Когато нещо ви възмущава, както аз бях възмутен от нацизма, тогава ставате силен и ангажиран активист. Присъединявате се към течението на историята, а голямото движение на историята трябва да напредва благодарение на всеки от нас. И това движение върви към повече справедливост, повече свобода, но не тази неконтролирана свобода на лисицата в кокошарника. Правата, които Всеобщата декларация систематизира през 1948 г., са всеобщи. Ако срещнете някого, който не се ползва от тях, съжалете го, помогнете му да ги придобие.

 

Безразличието е най-лошото поведение

Вярно е, днес причините за възмущение може да изглеждат по-малко ясни, а светът – твърде сложен. Кой командва, кой решава? Не винаги е лесно да се направи разлика между теченията, които ни управляват. Вече нямаме работа с малък елит, чиито машинации да разкриваме лесно. Светът е голям и ние добре разбираме, че е взаимнозависим. Ние живеем в такава взаимосвързаност, каквато не е имало никога. Но в този свят има непоносими неща. За да видим това, трябва да гледаме внимателно, да търсим. Казвам на младите: потърсете малко, ще намерите. Най лошото поведение е безразличието – да кажеш: „нищо не мога да направя, ще се оправям сам”. Държейки се така, вие губите една от основните съставки на човешкото същество. Съставка, без която то не може: способността да се възмути и ангажирането, което е нейно следствие.

Тук вече можем да назовем две големи нови предизвикателства:

1. Огромното раздалечаване, което съществува между много бедните и много богатите – и което не спира да се увеличава. Много бедните в днешния свят печелят едва два долара дневно. Не можем да оставим това раздалечаване да се увеличава. Сама по себе си, тази констатация трябва да предизвика ангажираност.

2. Правата на човека и състоянието на планетата. Имах късмета след Освобождението да бъда привлечен към редактирането на Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН на 10 декември 1948 г. На Рьоне Касен дължим определението „всеобщи”, а не, както искаха нашите англосаксонски приятели, „международни” права. Защото именно в това бе залогът да излезем от Втората световна война: да се освободим от заплахите, които тоталитаризмът беше надвесил върху човечеството. За да се освободим от тях, трябваше да се сдобием с ангажимента на страните членки на ООН да спазват тези всеобщи права. По този начин може да бъде пресрещнат и обезсилен аргументът за пълния суверенитет, който една държава може да изтъкне, докато извършва престъпления срещу човечеството на своя територия. Такъв беше случаят с Хитлер, който се смяташе за господар у дома си и свободен да подбужда към геноцид. Тази всеобща декларация дължи много на всеобщото отвращение от нацизма, фашизма, тоталитаризма и дори – на духа на Съпротивата. Усещах, че тя трябва да бъде изработена бързо, да не се оставим да ни изиграе лицемерието, което съществуваше в прокламираното от победителите присъединяване към ценности, които не всички имаха намерение да поддържат и утвърждават честно, но които ние се стремяхме да им наложим.

Не мога да се сдържа да не цитирам чл. 22 от Всеобщата декларация за правата на човека: „Всеки човек като член на обществото има право на социална сигурност и на осъществяване – чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава – на икономическите, социалните и културните права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност”. И въпреки че тази Декларация има не юридически, а декларативен характер, тя изигра много голяма роля от 1948 г. насам; колонизираните народи се опираха на нея в борбата си за независимост; тя хвърли семето си в духовете при тяхната борба за свобода.

С удоволствие отбелязвам, че през последните десетилетия се намножиха неправителствените организации, социалните движения, като Attac, Международната федерация за правата на човека, Amnesty…, които са действащи и успешни. Очевидно е, че за да си ефикасен днес, трябва да действаш в мрежа, да се възползваш от всички модерни средства за комуникация.

На младите казвам: огледайте се около вас, ще откриете темите, които оправдават вашето възмущение – начинът, по който се отнасят с емигрантите, с хората без документи, с ромите. Ще откриете конкретни ситуации, които ще ви предизвикат да се отдадете на едно силно гражданско действие. Търсете и ще намерите!

 

Ненасилието, пътят, който трябва да се научим да следваме

Убеден съм, че бъдещето принадлежи на ненасилието, на примиряването на различните култури. Именно по този път човечеството ще трябва да измине своя следващ етап. И тук ще се съглася със Сартр – не можем да извиняваме терористите, които хвърлят бомби, можем да ги разберем. Сартр пише през 1947 г.: „Признавам, че насилието, под каквато и форма да се проявява, е поражение. Но това е неизбежно поражение, тъй като се намираме в свят от насилие. И ако е вярно, че прибягването до насилие си остава насилие, което заплашва да бъде увековечено, също така е вярно , че такъв е и единственият начин то да бъде прекратено.” Към което ще добавя, че ненасилието е по-сигурен начин да го прекратим. Не можем да подкрепяме терористите, както Сартр го направи в името на този принцип по време на войната в Алжир или по време на атентата в Мюнхен, на Олимпийските игри през 1972 г. срещу израелските атлети. Това не е продуктивно и самият Сартр в края на живота си започва да си задава въпроси за смисъла на тероризма и да се съмнява в неговите основания. Да си кажеш „насилието не е продуктивно” е много по-важно от това да разбереш трябва ли или не да бъдат осъдени онези, които го практикуват. Тероризмът не е продуктивен. В понятието „продуктивност” трябва да има ненасилническа надежда.

Трябва да разберем, че насилието обръща гръб на надеждата. Пред насилието трябва да предпочетем надеждата, надеждата на ненасилието. Това е пътят, който трябва да се научим да следваме. Както от страната на потисниците, така и от страната на потиснатите трябва да достигнем до споразумение, за да накараме потисничеството да изчезне; това ще позволи да няма никога повече терористично насилие. Ето защо не трябва да позволяваме да се натрупва твърде много омраза.

В един свят, който е оставил зад себе си сблъсъка на идеологиите и завоевателния тоталитаризъм, се вижда цялата уместност на посланието на един Мандела, на един Мартин Лутер Кинг. Това е послание на вяра в способността на модерните общества да изпреварват конфликтите чрез взаимно разбиране и бдително търпение. За да достигнем до това, трябва да се основаваме върху правата, чието нарушаване от когото и да било трябва да предизвика нашето възмущение. Компромиси с тези права не могат да се правят.

 

За мирно въстание

Отбелязах – и не съм единственият – реакцията на израелското правителство, сблъскващо се с факта, че всеки петък гражданите на Bil’id отиват, без да хвърлят камъни, без да употребяват сила, до стената, срещу която те протестират. Израелските власти окачествиха този поход като „ненасилствен тероризъм”. Не е зле… Трябва да си израелец, за да окачествиш ненасилието като тероризъм. Преди всичко, трябва да си притеснен от продуктивността на ненасилието – ненасилието предизвиква подкрепа, разбиране, поддръжка от всички по света, които са противници на потисничеството.

Продуктивистката мисъл, понесена от Запада, повлече света в криза, от която трябва да излезем чрез радикално скъсване с „винаги повече” във финансовата област, но също така и в областта на науките и технологиите. Крайно време е загрижеността за етиката, за правото, за трайното равновесие да вземе надмощие. Защото ни заплашват много сериозни рискове. Те могат да сложат край на човешкото приключение върху една планета, която то може да превърне в необитаема за човека.

Обаче вярно е и че от 1948 г. насам бе извършен сериозен напредък: деколонизацията, краят на апартейда, разрушаването на Съветската империя, падането на Берлинската стена. Ала първите десет години на XXI век бяха период на отстъпление. Случи се тази икономическа криза, но ние не започнахме да работим повече за нова политика на развитието. Конференцията в Копенхаген срещу затоплянето на климата не сложи началото на една истинска политика за запазването на планетата. Ние се намираме на прага – между ужасите на първото десетилетие и възможностите на следващите десетилетия. Но трябва да се надяваме, трябва винаги да се надяваме.

Как да завърша този зов към възмущение? Като напомня пак, че по повод шейсетата годишнина на програмата на Националния съвет на Съпротивата, на 8 март 2004 г. ние, ветераните, заявихме: „Нацизмът е победен благодарение на саможертвата на нашите братя и сестри от Съпротивата и от Обединените нации срещу фашистката варварщина. Но тази заплаха не е напълно изчезнала и нашата ярост срещу неправдата е все още непокътната”.

Не, тази заплаха не е напълно изчезвала. Така например, днес ние все още призоваваме към „едно истинско мирно въставане срещу средствата за масова комуникация, които предлагат на нашата младеж като хоризонт само масовата консумация, презрението към по-слабите и към културата, всеобщата амнезия и безмилостното съперничество на всички срещу всички.”

На всички, които ще изграждат XXI век, ние казваме с обич:

„Да създаваш, значи да се съпротивляваш.

Да се съпротивляваш, значи да създаваш.”

 

---

Association pour la taxation des transactions financiėres, Асоциация за облагане на финансовите транзакции.

 

Стефен Хесел-май има право а?

Какво ни донесе демокрацията?

 

АЗ НЕ ПРИЕМАМ ВАШЕТО МНЕНИЕ,НЕЩО ПОВЕЧЕ. АЗ ГО МРАЗЯ!

НО АЗ СЪМ ГОТОВ ДА УМРА,ЗА ДА ИМАТЕ ПРАВО ДА ГО ИЗРАЗЯВАТЕ!

Светът познава много форми на политическо (а и не само) управление: деспотизъм, монархизъм, демокрация, социализъм, олигархия, социал-демокрация, анархизъм и др. Някои от тези форми на управленска йерархия са подвидове на други, или варианти на общ модел. Но всички те условно могат да бъдат разделени на две големи групи: еднолично (или елитно малцинствено) управление и колективно управление.

И двете групи имат базови плюсове и минуси. Предимството на едноличното управление е същото като недостатъка: бързо и категорично вземане на решения, ясни курсове на държавна политика, без опасността на налагане на вето и бързи мерки по време на криза. Дали тези фактори са предимство или недостатък, зависи от управляващия: ако той е силна и положителна личност, факторите са предимство; ако е слаб и злоупотребяващ, тогава факторите са недостатък, често пъти критичен.

При колективното управление, плюсовете са децентрализирана власт, която намалява възможността от злоупотреба, участие на гражданите в определяне на държавната политика и стремеж към решение, удовлетворяващо максимален брой население. Минусите са: относително бавно взимане на решение, трудно провеждане на реформи и нови проекти, мудна реакция по време на криза.

Всяка група има свои привърженици, които изтъкват едни или други аргументи защо дадена управленска система е най-добрата. Често обаче, след внимателен анализ човек може да стигне до извода, че всяка система има предимства и недостатъци, като същественото е съотношението между тях.

В най-ново време особен антагонизъм възниква между „шампионите” на тези две условни групи – деспотизма и неговите разновидности срещу демокрацията. Двата модела днес представляват своебразни взаимоизключващи се полюси, като деспотизма е набеден за „минуса”, а демокрацията – за „плюса”. Но защо това е така? Още Макиавели в своите трудове е написал, че за успешното управление на днешното общество е необходимо редуването на двата режима, с цел максимална ефективност. Той казва че демократичното общество води до корумпиране на управляващият елит, които от своя страна омръзва на народа и народа избира тиранин,който връща моралните ценности на обществото. От друга страна жестоките му методи на управление създават недоволство и трудности сред обществото и те го свалят и създават демократични правила. Тези демократични правила започват да корумпират елита....И така се повтаря цикъла. В такъв случай, защо по-голямата част от света е под демократично управление, което на места присъства вече цял век? Защо голяма част от държавите по света избраха „добрия” модел на управление, наречен демокрация?

Отговорът се намира в историята и низът от събията, които са довели до катализирането на масовия процес на демократизация. В миналото почти изцяло е властвал „диктаторския” режим под формата на монархия и деспотизъм, подкрепяни от феодално потисничество. За съжаление в историята са документирани повече случаи на злоупотреба с властта, отколко иначе. А когато властта е малка група хора или един човек, техните грешки, независимо колко големи, все пак са били понасяни колективно от целия народ на съответната държава. Това пък от своя страна е пораждало завист, недоволство, желание за смяна на статуковото, давайки тласък на един бавен, но мощен процес. Процес на натрупване.

Кулминацията на поредицата от „грешни” решения на управляващите деспоти са били двете световни войни.

Първата и Втората световна война са избухнали повече или по-малко поради интересите на отделни личности и прослойките, подкрепяли тези личности. Но фактите остават непроменени – двете събития остават в историята като най-ужасяващите и кървави конфликти, на които човечеството е било свидетел до сега. В Първата световна жертвите са над 15 милиона, от общо 70 милиона мобилизирани, което е повече от двайсет процента, или всеки пети. Във Втората световна жертвите са над 50 милиона! И ако това не е псилогическа катастрофа за преживелите го...

„Победителите” в тези конфликти са изправени пред сериозни последстия и тежки избори. Решава се, че съсредоточаването на прекалено много власт на едно място е вреден принцип и същевременно се признава правото на свободен живот на всяка една отделна личност и силна редукция на „господарството”. Първи опит се прави със създаването на Обществото на народите (ОН) през 25 януари 1919г., но идеологията на организацията се проваля заради лоша структура, недостатъчен искрен интерес в съществуването на мир и разбирателство и политическите кризи, които не само продължават, а и се задълбочават в периода 1919-1939г.

Втория опит се нарича Организация на обединените нации (ООН), която е създадена 26 юни 1945г. след като 50 държави подписват Хартата на ООН и влиза в сила на 24 октомври същата година.

Започва нова ера в историята на човечеството. Епоха, в която отделния човек вече не е разглеждан просто като ресурс, предмет или недоволен пролетарии, а като мислещо, разумно създание, което може да твори, да развива, да усъвършенства и гради. Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН на 10 декември 1948г. затвърждава тази концепция. През следващите десетилетия следват множество промени в рамките на цялото общество. Премахват се различните форми на дискриминация – на расова основа, на полова основа и на класова основа.

Въпреки промените в положителна посока, всеобща демократизация на целия свят е невъзможна, поради естествения баланс в природата, който съществува независимо от човека. Възниква един основен проблем, който забавя и затруднява процеса на развитие на човешките свободи и играе ролята на негов естествен контрабаланс, на принципа на третия закон на Нютон, който гласи: „Всяко действие си има свое противодействие, което е равно по сила и обратно по посока”.

Започва тъй наречената „Студена война” между западните демокрации начело със САЩ и т.нар.социалистически страни начело със Съветския съюз.

Двата идеологически противопостовящи се блока водят непримерима борба във всички аспекти на живота – идеологията, икономиката, културата,  въоръжаването, спорта. Парадоксалното е, че макар външно различни, двете системи претендират за една и съща крайна цел – свобода и благоденствие за цялото човечество. Доколко обаче това са празни претенции и доколко са истински желания на лидерите на съответните страни?

В социалистическия лагер правото на лична свобода е подтиснато в името на доброто за цялото общество. Няма съперничество между конкуренти в производството и търговията, работа може да се намери за всеки, а пазарът задоволява всеки „според потребностите му”. Държава е била управлявана „от народа, за народа”.

Но същевременно съществувал дефицит на стоки и услуги, правото на лично мнение било репресирано и съществувала само една „истинска” партия, която да управлява. Политическия елит, макар издигнат от пролетариата, успял да се превърне в своебразна аристокрация, без да следва идеите, които пропагандира на масите. Получило се в крайна сметка изкривяване на ценностите, което довело до края на режима по-късно. Комунистическата „демократична” представа за свобода, братство и равенство се провалила.

 При западните демокрации свободата на индивида е изведена на най-преден план. Човек имал свободата да живее както си иска, стига да не пречи на околните. Плурализмът бил подкрепян и развиван и всеки имал правото да участва в управлението, и да му се даде възможност да допринесе за своята страна.

От друга страна тази силно развита свобода донесла негативни последици. Пазарът и икономиката се основавали на конкурентен принцип и отделните компании в стремежа си към монопол използвали разлагали морала все повече, като използвали методи за саморазправа, които попадали в „сивата зона” на закона. Липсата на обществено обединяваща идеология, за сметка на индивидуална такава пораждала безработица и конфликти между различни социални страти, които сформирали „мини общества”, защото липсвал обединяващ модел. Социалната пропаст между богати и бедни допълнително обостряла отношенията между хората.

Но следствие на противопоставянето на двата враждуващи социални лагера по целия свят, имаше баланс и паритет на силите, независимо от недостатъците на всеки режим.

Лидерите и управленческия екип на тези два свръхблока много внимателно и предпазливо, след внимателно обмисляне взимаха решенията си за своите страни, защото бяха принудени да се съобразяват с „противниковата” страна. Това ги караше да дават най-доброто от себе си. В противен случай опасността опонента им да се възползва от грешното решение и да наклони везните в своя полза, бе голяма.

Този страх от грешка възпираше донякъде репресивния апарат в комунистическите страни, а от друга страна удържаше желанието в страните от западните демокрации да наложат тотална експлоатация на труда на хората.

По логични причини, през 90-те години на ХХ-век идва края на комунизма, поне във формата, в която се е прилагал досега.

Остава „демокрацията”. Но самотна и без контролна противотежест, тя е едноличен господар на света. Какви са последствията? Множество от проблемите, които са заложени в самата основа на тази система на управление, избуяват. Демокрацията е постигнала изключителни висоти. При нея има свобода на мнението, свобода на масовите медии, гарантирани права за съществуване и достоен живот на човека, закони, закрилящи индивида и обществото от набезите на алчността и злоупотребата. Като идеология, демокрацията е постигнала много. Като управленска система, обаче, демокрацията е просто мутирала и уродлива форма на „отрицателния” деспотизъм. Хората, които са искали да грабят и потребяват само за собствени цели са намерили начин да просперират и в това общество, извъртайки  принципите му срещу него. Те използват дадените им свободи, за да отнемат свободата на други. Когато ги потърсят за техните задължения, те се позовават на своите права. Като бурени, те са разстяли в градината на чистата демократична идея, бидейки изкоренявани от страха от „червения враг”. Но сега, когато този враг го няма вече, кой прекопава градината?

След възхода следва падение. Това е цикъла на природния баланс и е естествен процес, от които хората не трябва да се притесняват. Но това не означава, че трябва да спират да се борят.

Безработица, финансови кризи, беззаконие. Това са днес последиците от прекалената демократичност на нашите бащи, от тяхното прекалено упорито търсене на „свободата”. Е, намериха я. А сега, питам се, как ще я овладеят?

Лъч светлина се появява на хоризонта през ХХI-и век. Това е възходът на информационните технологии и зараждането на т. нар. „интернет общество”. Интернет обществото, обществото без граници, се явява ествественото противодействие на днешната „демокрация”, както е според третия закон на Нютон. Желанието за свобода И равенство се пренесе в нова среда, където тепърва ще тласка моралния прогрес отново напред. Един ден обаче, ще дойде и неговият ред. Колкото по-бързо осъзнаят хората, че цикличния ритъм на живота е основния двигател на Вселената, толкова по-добре и по-безпроблемно ще се развива политика и социалното общество.

За сега- на Ви Бойко,на Ви Станишев,Доган и Лепа Брена....за хляба и свободата ще почакате.