АЗ НЕ ПРИЕМАМ ВАШЕТО МНЕНИЕ,НЕЩО ПОВЕЧЕ. АЗ ГО МРАЗЯ!
НО АЗ СЪМ ГОТОВ ДА УМРА,ЗА ДА ИМАТЕ ПРАВО ДА ГО ИЗРАЗЯВАТЕ!
Светът познава много форми на политическо (а и не само) управление: деспотизъм, монархизъм, демокрация, социализъм, олигархия, социал-демокрация, анархизъм и др. Някои от тези форми на управленска йерархия са подвидове на други, или варианти на общ модел. Но всички те условно могат да бъдат разделени на две големи групи: еднолично (или елитно малцинствено) управление и колективно управление.
И двете групи имат базови плюсове и минуси. Предимството на едноличното управление е същото като недостатъка: бързо и категорично вземане на решения, ясни курсове на държавна политика, без опасността на налагане на вето и бързи мерки по време на криза. Дали тези фактори са предимство или недостатък, зависи от управляващия: ако той е силна и положителна личност, факторите са предимство; ако е слаб и злоупотребяващ, тогава факторите са недостатък, често пъти критичен.
При колективното управление, плюсовете са децентрализирана власт, която намалява възможността от злоупотреба, участие на гражданите в определяне на държавната политика и стремеж към решение, удовлетворяващо максимален брой население. Минусите са: относително бавно взимане на решение, трудно провеждане на реформи и нови проекти, мудна реакция по време на криза.
Всяка група има свои привърженици, които изтъкват едни или други аргументи защо дадена управленска система е най-добрата. Често обаче, след внимателен анализ човек може да стигне до извода, че всяка система има предимства и недостатъци, като същественото е съотношението между тях.
В най-ново време особен антагонизъм възниква между „шампионите” на тези две условни групи – деспотизма и неговите разновидности срещу демокрацията. Двата модела днес представляват своебразни взаимоизключващи се полюси, като деспотизма е набеден за „минуса”, а демокрацията – за „плюса”. Но защо това е така? Още Макиавели в своите трудове е написал, че за успешното управление на днешното общество е необходимо редуването на двата режима, с цел максимална ефективност. Той казва че демократичното общество води до корумпиране на управляващият елит, които от своя страна омръзва на народа и народа избира тиранин,който връща моралните ценности на обществото. От друга страна жестоките му методи на управление създават недоволство и трудности сред обществото и те го свалят и създават демократични правила. Тези демократични правила започват да корумпират елита....И така се повтаря цикъла. В такъв случай, защо по-голямата част от света е под демократично управление, което на места присъства вече цял век? Защо голяма част от държавите по света избраха „добрия” модел на управление, наречен демокрация?
Отговорът се намира в историята и низът от събията, които са довели до катализирането на масовия процес на демократизация. В миналото почти изцяло е властвал „диктаторския” режим под формата на монархия и деспотизъм, подкрепяни от феодално потисничество. За съжаление в историята са документирани повече случаи на злоупотреба с властта, отколко иначе. А когато властта е малка група хора или един човек, техните грешки, независимо колко големи, все пак са били понасяни колективно от целия народ на съответната държава. Това пък от своя страна е пораждало завист, недоволство, желание за смяна на статуковото, давайки тласък на един бавен, но мощен процес. Процес на натрупване.
Кулминацията на поредицата от „грешни” решения на управляващите деспоти са били двете световни войни.
Първата и Втората световна война са избухнали повече или по-малко поради интересите на отделни личности и прослойките, подкрепяли тези личности. Но фактите остават непроменени – двете събития остават в историята като най-ужасяващите и кървави конфликти, на които човечеството е било свидетел до сега. В Първата световна жертвите са над 15 милиона, от общо 70 милиона мобилизирани, което е повече от двайсет процента, или всеки пети. Във Втората световна жертвите са над 50 милиона! И ако това не е псилогическа катастрофа за преживелите го...
„Победителите” в тези конфликти са изправени пред сериозни последстия и тежки избори. Решава се, че съсредоточаването на прекалено много власт на едно място е вреден принцип и същевременно се признава правото на свободен живот на всяка една отделна личност и силна редукция на „господарството”. Първи опит се прави със създаването на Обществото на народите (ОН) през 25 януари 1919г., но идеологията на организацията се проваля заради лоша структура, недостатъчен искрен интерес в съществуването на мир и разбирателство и политическите кризи, които не само продължават, а и се задълбочават в периода 1919-1939г.
Втория опит се нарича Организация на обединените нации (ООН), която е създадена 26 юни 1945г. след като 50 държави подписват Хартата на ООН и влиза в сила на 24 октомври същата година.
Започва нова ера в историята на човечеството. Епоха, в която отделния човек вече не е разглеждан просто като ресурс, предмет или недоволен пролетарии, а като мислещо, разумно създание, което може да твори, да развива, да усъвършенства и гради. Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН на 10 декември 1948г. затвърждава тази концепция. През следващите десетилетия следват множество промени в рамките на цялото общество. Премахват се различните форми на дискриминация – на расова основа, на полова основа и на класова основа.
Въпреки промените в положителна посока, всеобща демократизация на целия свят е невъзможна, поради естествения баланс в природата, който съществува независимо от човека. Възниква един основен проблем, който забавя и затруднява процеса на развитие на човешките свободи и играе ролята на негов естествен контрабаланс, на принципа на третия закон на Нютон, който гласи: „Всяко действие си има свое противодействие, което е равно по сила и обратно по посока”.
Започва тъй наречената „Студена война” между западните демокрации начело със САЩ и т.нар.социалистически страни начело със Съветския съюз.
Двата идеологически противопостовящи се блока водят непримерима борба във всички аспекти на живота – идеологията, икономиката, културата, въоръжаването, спорта. Парадоксалното е, че макар външно различни, двете системи претендират за една и съща крайна цел – свобода и благоденствие за цялото човечество. Доколко обаче това са празни претенции и доколко са истински желания на лидерите на съответните страни?
В социалистическия лагер правото на лична свобода е подтиснато в името на доброто за цялото общество. Няма съперничество между конкуренти в производството и търговията, работа може да се намери за всеки, а пазарът задоволява всеки „според потребностите му”. Държава е била управлявана „от народа, за народа”.
Но същевременно съществувал дефицит на стоки и услуги, правото на лично мнение било репресирано и съществувала само една „истинска” партия, която да управлява. Политическия елит, макар издигнат от пролетариата, успял да се превърне в своебразна аристокрация, без да следва идеите, които пропагандира на масите. Получило се в крайна сметка изкривяване на ценностите, което довело до края на режима по-късно. Комунистическата „демократична” представа за свобода, братство и равенство се провалила.
При западните демокрации свободата на индивида е изведена на най-преден план. Човек имал свободата да живее както си иска, стига да не пречи на околните. Плурализмът бил подкрепян и развиван и всеки имал правото да участва в управлението, и да му се даде възможност да допринесе за своята страна.
От друга страна тази силно развита свобода донесла негативни последици. Пазарът и икономиката се основавали на конкурентен принцип и отделните компании в стремежа си към монопол използвали разлагали морала все повече, като използвали методи за саморазправа, които попадали в „сивата зона” на закона. Липсата на обществено обединяваща идеология, за сметка на индивидуална такава пораждала безработица и конфликти между различни социални страти, които сформирали „мини общества”, защото липсвал обединяващ модел. Социалната пропаст между богати и бедни допълнително обостряла отношенията между хората.
Но следствие на противопоставянето на двата враждуващи социални лагера по целия свят, имаше баланс и паритет на силите, независимо от недостатъците на всеки режим.
Лидерите и управленческия екип на тези два свръхблока много внимателно и предпазливо, след внимателно обмисляне взимаха решенията си за своите страни, защото бяха принудени да се съобразяват с „противниковата” страна. Това ги караше да дават най-доброто от себе си. В противен случай опасността опонента им да се възползва от грешното решение и да наклони везните в своя полза, бе голяма.
Този страх от грешка възпираше донякъде репресивния апарат в комунистическите страни, а от друга страна удържаше желанието в страните от западните демокрации да наложат тотална експлоатация на труда на хората.
По логични причини, през 90-те години на ХХ-век идва края на комунизма, поне във формата, в която се е прилагал досега.
Остава „демокрацията”. Но самотна и без контролна противотежест, тя е едноличен господар на света. Какви са последствията? Множество от проблемите, които са заложени в самата основа на тази система на управление, избуяват. Демокрацията е постигнала изключителни висоти. При нея има свобода на мнението, свобода на масовите медии, гарантирани права за съществуване и достоен живот на човека, закони, закрилящи индивида и обществото от набезите на алчността и злоупотребата. Като идеология, демокрацията е постигнала много. Като управленска система, обаче, демокрацията е просто мутирала и уродлива форма на „отрицателния” деспотизъм. Хората, които са искали да грабят и потребяват само за собствени цели са намерили начин да просперират и в това общество, извъртайки принципите му срещу него. Те използват дадените им свободи, за да отнемат свободата на други. Когато ги потърсят за техните задължения, те се позовават на своите права. Като бурени, те са разстяли в градината на чистата демократична идея, бидейки изкоренявани от страха от „червения враг”. Но сега, когато този враг го няма вече, кой прекопава градината?
След възхода следва падение. Това е цикъла на природния баланс и е естествен процес, от които хората не трябва да се притесняват. Но това не означава, че трябва да спират да се борят.
Безработица, финансови кризи, беззаконие. Това са днес последиците от прекалената демократичност на нашите бащи, от тяхното прекалено упорито търсене на „свободата”. Е, намериха я. А сега, питам се, как ще я овладеят?
Лъч светлина се появява на хоризонта през ХХI-и век. Това е възходът на информационните технологии и зараждането на т. нар. „интернет общество”. Интернет обществото, обществото без граници, се явява ествественото противодействие на днешната „демокрация”, както е според третия закон на Нютон. Желанието за свобода И равенство се пренесе в нова среда, където тепърва ще тласка моралния прогрес отново напред. Един ден обаче, ще дойде и неговият ред. Колкото по-бързо осъзнаят хората, че цикличния ритъм на живота е основния двигател на Вселената, толкова по-добре и по-безпроблемно ще се развива политика и социалното общество.
За сега- на Ви Бойко,на Ви Станишев,Доган и Лепа Брена....за хляба и свободата ще почакате.
Няма коментари:
Публикуване на коментар