Откъси
От 1945 г. силите, присъстващи в Съвета на Съпротивата, се отдадоха на едно амбициозно възраждане на обществото. Нека напомним – тогава се създаде Общественото осигуряване, както го искаше Съпротивата в програмата си: „което има за цел да осигури на всички граждани средства за съществуване във всички онези случаи, в които те са в невъзможност да си ги набавят чрез труд”. Източниците на енергия, електричеството и газът, въглищните находища, големите банки бяха национализирани. Това програмата също го предвиждаше, предвиждаше „изграждането на една истинска икономическа и социална демокрация, предполагаща изключването на големите икономически и финансови сили от ръководството на икономиката”. Общият интерес трябва да се поставя над частния; честното разпределение на богатствата, създадени от света на работещите, трябва да се поставя над властта на парите.
Една истина демокрация има нужда от независима преса. Съпротивата знае това, изисква го, защитавайки „свободата на пресата, нейното достойнство и нейната независимост спрямо държавата, силата на парите и чуждестранните влияния”. Това предпоставяха уредбите за пресата от 1944 г. насам. И тъкмо това е днес в опасност.
Съпротивата зовеше за „действителна възможност за всички френски деца да се ползват от най-развито образование”, без дискриминация; предложените през 2008 г. реформи са против този проект.
Цялата основа на социалните завоевания на Съпротивата днес е поставена под въпрос.
Осмеляват се да твърдят, че държавата не може повече да плаща цената за тези граждански мерки. Но как могат днес да липсват пари, за да се поддържат и продължават тези завоевания, когато богатството се е увеличило чувствително от времето на Освобождението, когато Европа бе в развалини? Липсват, защото властта на парите, с която Съпротивата така се бореше, не е била никога така голяма, нахална, егоистична, със свои служители и в най-високите сфери на държавата. Банките, вече приватизирани, са загрижени първо за дивидентите си и за твърде високите заплати на директорите си, не за общия интерес. Раздалечаването между най-бедните и най-богатите никога не е било толкова голямо; а надпреварата за пари, съперничеството – така поощрявани.
Основният мотив на Съпротивата беше възмущението. Ние, ветераните от Съпротивата, апелираме към младите поколения да оживят, да предадат по-нататък наследството на Съпротивата и нейните идеали. Ние им казваме: „Поемете щафетата, възмутете се!”. Политически, икономически, интелектуално отговорните хора и цялото общество не трябва да бягат от отговорност, нито да се оставят да им повлияе днешната международна диктатура на финансовите пазари, която заплашва мира и демокрацията.
Пожелавам на всички ви, на всеки от вас да има своя мотив за възмущение. Това е нещо ценно. Когато нещо ви възмущава, както аз бях възмутен от нацизма, тогава ставате силен и ангажиран активист. Присъединявате се към течението на историята, а голямото движение на историята трябва да напредва благодарение на всеки от нас. И това движение върви към повече справедливост, повече свобода, но не тази неконтролирана свобода на лисицата в кокошарника. Правата, които Всеобщата декларация систематизира през 1948 г., са всеобщи. Ако срещнете някого, който не се ползва от тях, съжалете го, помогнете му да ги придобие.
Безразличието е най-лошото поведение
Вярно е, днес причините за възмущение може да изглеждат по-малко ясни, а светът – твърде сложен. Кой командва, кой решава? Не винаги е лесно да се направи разлика между теченията, които ни управляват. Вече нямаме работа с малък елит, чиито машинации да разкриваме лесно. Светът е голям и ние добре разбираме, че е взаимнозависим. Ние живеем в такава взаимосвързаност, каквато не е имало никога. Но в този свят има непоносими неща. За да видим това, трябва да гледаме внимателно, да търсим. Казвам на младите: потърсете малко, ще намерите. Най лошото поведение е безразличието – да кажеш: „нищо не мога да направя, ще се оправям сам”. Държейки се така, вие губите една от основните съставки на човешкото същество. Съставка, без която то не може: способността да се възмути и ангажирането, което е нейно следствие.
Тук вече можем да назовем две големи нови предизвикателства:
1. Огромното раздалечаване, което съществува между много бедните и много богатите – и което не спира да се увеличава. Много бедните в днешния свят печелят едва два долара дневно. Не можем да оставим това раздалечаване да се увеличава. Сама по себе си, тази констатация трябва да предизвика ангажираност.
2. Правата на човека и състоянието на планетата. Имах късмета след Освобождението да бъда привлечен към редактирането на Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН на 10 декември 1948 г. На Рьоне Касен дължим определението „всеобщи”, а не, както искаха нашите англосаксонски приятели, „международни” права. Защото именно в това бе залогът да излезем от Втората световна война: да се освободим от заплахите, които тоталитаризмът беше надвесил върху човечеството. За да се освободим от тях, трябваше да се сдобием с ангажимента на страните членки на ООН да спазват тези всеобщи права. По този начин може да бъде пресрещнат и обезсилен аргументът за пълния суверенитет, който една държава може да изтъкне, докато извършва престъпления срещу човечеството на своя територия. Такъв беше случаят с Хитлер, който се смяташе за господар у дома си и свободен да подбужда към геноцид. Тази всеобща декларация дължи много на всеобщото отвращение от нацизма, фашизма, тоталитаризма и дори – на духа на Съпротивата. Усещах, че тя трябва да бъде изработена бързо, да не се оставим да ни изиграе лицемерието, което съществуваше в прокламираното от победителите присъединяване към ценности, които не всички имаха намерение да поддържат и утвърждават честно, но които ние се стремяхме да им наложим.
Не мога да се сдържа да не цитирам чл. 22 от Всеобщата декларация за правата на човека: „Всеки човек като член на обществото има право на социална сигурност и на осъществяване – чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава – на икономическите, социалните и културните права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност”. И въпреки че тази Декларация има не юридически, а декларативен характер, тя изигра много голяма роля от 1948 г. насам; колонизираните народи се опираха на нея в борбата си за независимост; тя хвърли семето си в духовете при тяхната борба за свобода.
С удоволствие отбелязвам, че през последните десетилетия се намножиха неправителствените организации, социалните движения, като Attac, Международната федерация за правата на човека, Amnesty…, които са действащи и успешни. Очевидно е, че за да си ефикасен днес, трябва да действаш в мрежа, да се възползваш от всички модерни средства за комуникация.
На младите казвам: огледайте се около вас, ще откриете темите, които оправдават вашето възмущение – начинът, по който се отнасят с емигрантите, с хората без документи, с ромите. Ще откриете конкретни ситуации, които ще ви предизвикат да се отдадете на едно силно гражданско действие. Търсете и ще намерите!
Ненасилието, пътят, който трябва да се научим да следваме
Убеден съм, че бъдещето принадлежи на ненасилието, на примиряването на различните култури. Именно по този път човечеството ще трябва да измине своя следващ етап. И тук ще се съглася със Сартр – не можем да извиняваме терористите, които хвърлят бомби, можем да ги разберем. Сартр пише през 1947 г.: „Признавам, че насилието, под каквато и форма да се проявява, е поражение. Но това е неизбежно поражение, тъй като се намираме в свят от насилие. И ако е вярно, че прибягването до насилие си остава насилие, което заплашва да бъде увековечено, също така е вярно , че такъв е и единственият начин то да бъде прекратено.” Към което ще добавя, че ненасилието е по-сигурен начин да го прекратим. Не можем да подкрепяме терористите, както Сартр го направи в името на този принцип по време на войната в Алжир или по време на атентата в Мюнхен, на Олимпийските игри през 1972 г. срещу израелските атлети. Това не е продуктивно и самият Сартр в края на живота си започва да си задава въпроси за смисъла на тероризма и да се съмнява в неговите основания. Да си кажеш „насилието не е продуктивно” е много по-важно от това да разбереш трябва ли или не да бъдат осъдени онези, които го практикуват. Тероризмът не е продуктивен. В понятието „продуктивност” трябва да има ненасилническа надежда.
Трябва да разберем, че насилието обръща гръб на надеждата. Пред насилието трябва да предпочетем надеждата, надеждата на ненасилието. Това е пътят, който трябва да се научим да следваме. Както от страната на потисниците, така и от страната на потиснатите трябва да достигнем до споразумение, за да накараме потисничеството да изчезне; това ще позволи да няма никога повече терористично насилие. Ето защо не трябва да позволяваме да се натрупва твърде много омраза.
В един свят, който е оставил зад себе си сблъсъка на идеологиите и завоевателния тоталитаризъм, се вижда цялата уместност на посланието на един Мандела, на един Мартин Лутер Кинг. Това е послание на вяра в способността на модерните общества да изпреварват конфликтите чрез взаимно разбиране и бдително търпение. За да достигнем до това, трябва да се основаваме върху правата, чието нарушаване от когото и да било трябва да предизвика нашето възмущение. Компромиси с тези права не могат да се правят.
За мирно въстание
Отбелязах – и не съм единственият – реакцията на израелското правителство, сблъскващо се с факта, че всеки петък гражданите на Bil’id отиват, без да хвърлят камъни, без да употребяват сила, до стената, срещу която те протестират. Израелските власти окачествиха този поход като „ненасилствен тероризъм”. Не е зле… Трябва да си израелец, за да окачествиш ненасилието като тероризъм. Преди всичко, трябва да си притеснен от продуктивността на ненасилието – ненасилието предизвиква подкрепа, разбиране, поддръжка от всички по света, които са противници на потисничеството.
Продуктивистката мисъл, понесена от Запада, повлече света в криза, от която трябва да излезем чрез радикално скъсване с „винаги повече” във финансовата област, но също така и в областта на науките и технологиите. Крайно време е загрижеността за етиката, за правото, за трайното равновесие да вземе надмощие. Защото ни заплашват много сериозни рискове. Те могат да сложат край на човешкото приключение върху една планета, която то може да превърне в необитаема за човека.
Обаче вярно е и че от 1948 г. насам бе извършен сериозен напредък: деколонизацията, краят на апартейда, разрушаването на Съветската империя, падането на Берлинската стена. Ала първите десет години на XXI век бяха период на отстъпление. Случи се тази икономическа криза, но ние не започнахме да работим повече за нова политика на развитието. Конференцията в Копенхаген срещу затоплянето на климата не сложи началото на една истинска политика за запазването на планетата. Ние се намираме на прага – между ужасите на първото десетилетие и възможностите на следващите десетилетия. Но трябва да се надяваме, трябва винаги да се надяваме.
Как да завърша този зов към възмущение? Като напомня пак, че по повод шейсетата годишнина на програмата на Националния съвет на Съпротивата, на 8 март 2004 г. ние, ветераните, заявихме: „Нацизмът е победен благодарение на саможертвата на нашите братя и сестри от Съпротивата и от Обединените нации срещу фашистката варварщина. Но тази заплаха не е напълно изчезнала и нашата ярост срещу неправдата е все още непокътната”.
Не, тази заплаха не е напълно изчезвала. Така например, днес ние все още призоваваме към „едно истинско мирно въставане срещу средствата за масова комуникация, които предлагат на нашата младеж като хоризонт само масовата консумация, презрението към по-слабите и към културата, всеобщата амнезия и безмилостното съперничество на всички срещу всички.”
На всички, които ще изграждат XXI век, ние казваме с обич:
„Да създаваш, значи да се съпротивляваш.
Да се съпротивляваш, значи да създаваш.”
Association pour la taxation des transactions financiėres, Асоциация за облагане на финансовите транзакции.
Няма коментари:
Публикуване на коментар